Метрото още върви. Защо?
Преди два дена (28 януари) метрото в София стана на 17 години. Юбилеите не са важни. Не пиша това, за да приветствам ръководството и да го хваля колко съм щастлив, доволен или радостен, че то е там.
Пиша това, за да отбележа промяната. Седемнадесет години, през София си пробива път един червей. Той издълба земята и свърза Люлин с Центъра, а после и с Младост. Последваха го Надежда и Лозенец, а съвсем скоро трети тунел ще се бори с трудната задача да обслужва най-големия град в страната. Метрото Е промяната. Метрото е една много красива алегория какво не ни е наред като общество. Какво ни куца като народ и какво трябва да целим – към какво да се стремим и какво да поощряваме.
Любимият ми материал за метрото и неговото церемониално откриване е на в-к Капитал. В статията им „Метрото тръгна. Защо?“ се отразява толкова живо какво бяхме и колко огорчени и уплашени бяхме от новостите. Ще си позволя да го цитирам, надявам се Капитал няма да имат нищо против:
След като се спусне по панорамните стълби, софиянецът се озовава на лъскава платформа и се радва на кошчетата, които още не са демонтирани в полза на нечие домакинство. Има и няколко комплекта пейки, застопорени в различна конфигурация на различните спирки. По стените тук-там има намек за мозайка или пано, като е почти сигурно, че графитите ще компенсират еднообразието.
Е, графити не покриха мозайките. Кошчетата бяха демонтирани, за да не станат лесно вместилище за бомби, а не в полза на нечие домакинство, и подлезите на метростанциите не са тази жалка, тъжна и зловонна картинка, която представляват онези от тях, изоставени в кадърните ръце на Столична община. Е, изключение е подлезът на Централна (авто)гара, но той е проблем по-стар от метрото.
Метрото е живо, читаво и приятно за ползване, защото в него бе наложен и поддържан ред и контрол. Защото така обичната на българите слободия беше заменена от моментално подвикване по високоговорителите, смъмряне от персонала и най-вече: проникнато навсякъде от неуморно старание за заличаване на авторското вмешателство на недоброжелатели, решили да оставят своя собствена следа в подземната железница. Метрото е система, която не търпи своеволия. Затова е система, която работи (почти) безотказно. Защото, както обича да казва инж. Стоян Братоев – тя е тройно обезпечена, проектирана да спира и обезврежда човешки грешки, или човешка злоупотреба. Метрото още върви, и скоростта му се увеличава. От мижавите пет станции, тъжно отбелязани от Капитал през 1998 г., връткащи четири влакчета „отникъде до никъде“, метрото днес е форма на транспорт, без която София ще издъхне за една седмица.
А нашата скъпа родина е като София със забатачено метро: метро, измацано с графити, с демонтирани за лично ползване кошчета, с потрошени влакове. Държавата ни е метро, неподлежащо на контрол и със системи за “сигурност”, които не могат да контролират ползвателите си. Да, някои още са балами и плащат билетчета. Други крещят, че не искат да плащат, защото им е мръсно/бавно/студено/противно и т.н. И въпреки отказът си да спазват правилата и да плащат, настояват, че въпреки всичко имат правото да ползват една услуга, издържаща се от малкото балами, които купуват билет, за да рискуват живота си в опасен и неремонтиран влак, в полунаводнен и пълен с боклуци тунел.
Всеки път, когато погледнете навън – от прозорците на метрото към ливадите между Обеля и Надежда, или към Въртопския парк, разделящ Дървеница от Младост, вие гледате към един различен свят: свят, който оцелява на инерция. Докъдето и както стигне, а след нас – потоп. Редът се възприема лесно, когато е наложен и се съблюдава от самото начало. Но е много трудно да привикнеш към ред и дисциплина, когато цял живот си гледал само безхаберие.
Метрото още върви. И ще продължи да върви, докато контролът в него е пазен и съблюдаван. Но позволим ли контролът там да изчезне, крещящите, че имат права, но не и задължения ще слязат от Икарусите, и ще почнат да мародерстват в тунелите. И тук идва моята мотивация да се питам – защо можем с метрото, а не можем с държавата си?